Статията „Национализъм и истина“ е реакцията на г-н Cm. Станилов на редакционната статия на брой 1 на сп. „Ави-Тохол“, издаден през
месец април тази година. Без промяна и под същото заглавие „Български ли е национализмът в България“ тази статия беше публикувана за пръв
път във вестник АНТИ почти една година преди това. Така, половин година след втората й публикация, идва и горепосочената реакция на г-н Cm.
Станилов.
Изглежда, авторът е сметнал, че година и половина е достатъчен период от време, през който оригиналът ще потъне в книжния поток и
спокойно ще може да бъде изопачаван. На лъжата краката винаги остават къси, г-н Cm. Станилов. Ето няколко примера от „Национализъм и
истина „, които добре потвърждават тази поговорка:
„… авторът предлага една елементарна логична схема –
русите са славяни, ние не сме руси, ерго – ние не сме славяни“.
Никъде в моята статия няма подобна схема. В статията ми е написано дословно „това е славянски и руски национализъм“ – става дума за
национализъм, а не за произход. Горната наистина „елементарна схема“ е измислена отг-нСт. Станилов. Що се отнася до произхода на русите,
ако става въпрос за основателите на средновековните руски княжества, като специалист по „фундаментална хуманитаристика“, авторът
сигурно знае, че те са от скандинавски (шведски) произход, както и че спадат към германската „ етнолингвистична група „. В тази
„етнолингвистична група“ русите са си останали до 10 век, когато заедно с новата си религия приемат и нов език – променя ли този нов език
техния етнос (народност), г-н Cm. Станилов? Ето докъде отвежда „фундаменталната хуманитаристика“.
Никъде в статията ми няма и следа от намек, че славяни е „нещо срамно“ или „мръсна дума“. Тази „неизре- чена формула“ си е чиста ваша
инсинуация.
„Господин Димитър Ил. Димитров твърди, че през последните години „всяка книга или статия в пресата, посветена на българите и тяхната
история, се посрещаше на нож от т. нар. български националисти“.
Действителният пасаж е следният: „Славянизацията на българския народ… достигна своята кулминация през последните 50 годинии не е спряла
и досега.“ Тук става въпрос за исторически процес, продължаващ повече от 100 години. И следва: „Всяка книга ши статия… се посреща (а не
посрещаше -б.м.)нанож…“ Именно вашата реакция илюстрира прекрасно това, което съм искал да кажа. Вие естествено и непринудено
идентифицирате като единен феномен панславизма, комунизма и днешния „български“ национализъм – не можете да ми направите по-добра
услуга.
На авторската съвест ще оставя поставянето в един контекст на името на Пенчо Кубадински, „първи ентусиаст за проучването на
прабългарското наследство…“ до имената на Станчо Ваклинов, Димитър Димитров, Васил Златарски, Петър Никое, Петър Мутафчиев, Иван
Дуйчев, Веселин Бешевлиев.
Тук бих искал да изясня своето и на „Българска орда“ отношение към тези уважавани от нас учени. Естествено е техните усилия и постижения
в разкриването на археологическото богатство на българските земи да си останат фундаментални за българската историческа наука, както и
по-голямата част от историческите им съчинения. Това не означава, че всички техни мнения, преценки и теории трябва да станат закон –
такава логика ръководеше Сталиновата „научна“ школа. Поради конкретната политическа обстановка в България след 9 септември 1944 г.
повечето от историците трябваше да направят един основен компромис, за да могат да съществуват като учени – да приемат като принцип
„асимилирането и претопяването“ на българската народност в „славянското море“.
Някои от тях, от по-старото поколение, също служеха на „славянската идея“, която е твърде стар комплекс за Балканите. Задачата на
днешното поколение учени, работещо при относителен плурализъм и суниверсална информатика, е да „отсее просото от плявата“, доколкото
това е възможно. Не може и дума да става тези учени да бъдат „анатемосани като невежи“, както инсинуира г-н Cm. Станилов.
Въпреки че заглавието е амбициозно, „Национализъм и истина“, авторът на статията последователно се разминава с истината.
„По-нататък пледоарията е за принадлежност на татаро-българи, чуваши, башкирци към българската общност. Авторът сигурно не знае, че за
български произход претендират и…“
Първо, никъде в статията ми няма „съчетанието „татаро-българи“, напротив, непосредствено преди „цитирания“ пасаж е дадено обяснение
именно на това, защо името българи е било заменено с татари и кога, като със същата цел на стр. 10 на същия брой на „Ави-Тохол“ сме
публикували държавния печат на цар Михаил Романов (1613-1645), на който се вижда името българи. Но това не отговаря на „концептуалността“ на автора. Вместо това той говори за „ пледоария „. Никаква пледоария няма, за националния и културен суверенитет на Волжка
България е цитирано мнението на проф. Сергей Зенковски (Харвард) и след това са дадени имената на петнадесет учени, някои от тях със
световна известност, които по една или друга степен го подкрепят. Ето защо може да се приеме, че това е установяващо се (ако не установено)
научно мнение. Който не е съгласен с него, би трябвало да се обоснове, аргументирайки се сериозно, а не да съчинява пасквили.
В същия дух авторът се отнася и към Фаина Гринберг: „Някоя си Фаина Гринберг…“ пише, че „между двете основни групи българи (волжки и
дунавски-б.м.) има множество елементи на една културна и битова общност“ и следва „емпирично-прагматична“ преценка на г-н Cm. Станилов:
„… което буквално не е вярно“. Не маже да се приеме като научна позиция, изчерпваща аргументите си с разговорни категоризации от рода на
„буквално“. Колкото до предходното твърдение на автора, че „културният модел“ на кабар- динците и балкарците е „формиран от исляма и
това е може би най-важното“, такъв ограничен подход в съвременната културология е характерен най-вече за школата именно на ислямския
фундаментализъм и е напълно чужд на „етнокултурната характеристика “ на европееца.
Избирателно е прочетена и по-нататък въпросната статия на Фаина Гринберг, като е цитиран пасаж, показващ нейното мнение, че
прабългарите са от тюркски произход (нещо, което за съжаление се споделя и от повечето колеги на г-н Cm. Станилов в България), като това
мнение е определено като „откровен пантюркизъм“. Но пасажът, който директно се отнася към посочения проблем, е „пропуснат“. Той гласи
дословно: „… Панславизмът и пантюркизмът са преди всичко йерархически доктрини, които предвиждат обединение по езиков принцип около две
конкретни националности – руската и турската… Но ако на българите явно не допадат съществуващите доктрини, възможно ли е
построяването на панбългарска-българска суперетни- ческа доктрина…“ Веднага след цитирания от г-н Cm. Станилов пасаж, от който той вади
заключението „Ето как ни обявиха за турци…“, следва обширно изложение на авторката, отхвърлящо именно равенството между тюрки и
турци. Нещо повече, тя прави критика и на самия термин „тюркология“ като обслужващ „йерархическата доктрина на пантюркизма“. Тя дори
предлага нова терминология, която да „ не дава незаслужени преимущества“ на турците. След всичко това г-н Cm. Станилов я обвинява, че ни
обявява за турци. За подобни инсинуации в европейското „етнокултурно“ пространство, което господинът много цени, дават под съд, а подобна
манипулативност е твърде характерна „азиатщина“.
Бих искал да изясня (не за г-н Cm. Станилов, а за нашите читатели) подхода на „Ави-Тохол“ и „Българска орда“ към „тюркския проблем“.
Списание „Ави-Тохол “ е отворено за различни мнения относно исторически проблеми и селективно, що се отнася до политически проблеми. В
брой 1 относно произхода на българите (прабългарите) са изразени три различни мнения (от четири представени статии по този въпрос) –
„тюркски“ (Ф. Гринберг), „шумерски“ (М. Марков) и „тахарийски“ (Д. Табаков), или „индоевропейски“ в по-широк смисъл (Д. Димитров).
Статията на Ф. Гринберг има определена политическа окраска, което личи и от нейното подзаглавие „… по въпроса за създаване на българска
доктрина“. Ние смятаме, че България се нуждае от българска доктрина, за която има исторически и културни, а днес и политически условия,
затова решихме да публикуваме тази статия. Въпросът за „тюркския произход „ед искусионен и е предмет не само на българската, а и на
световната историческа наука. По-голямата част от съмишлениците на „Българска орда „и на сътрудниците на „Ави-Тохол“ не споделят
теорията за „тюркския произход“ на българите, но те подкрепят идеята за „българска доктрина“ – в този контекст се приема от нас статията
на Ф. Гринберг. Това е, другото е от дявола… и от г-н Cm. Станилов.
Стигаме до един проблем, който надхвърля настоящата полемика, тъй като е бил винаги в основата на българската културна политика.
Въпросът за българския език!
Въпросът за българското в българския език за съжаление на всеки учен – идеалист, благодарение на панславизма, не е чисто научен, а е и
политически. Непредубеденият учен би се изненадал, че в западните университетски учебници терминът „старобългарски език“ е табу и че е
заменен изцяло с изкуствения „черковнославянски“ език. Доцент С. Гардинер от университета в Манчестър публикува в своя учебник по „старочерковно-славянски“, издаден от Университетско издателство Кембридж, 1984г. , следното:
„Първият славянски език, на който се пише в южнославянски диалект от български или македонски тип и се нарича старо-черковно-славянски,
поради своята функция. (В някои работи той се назовава като старобългарски, но това е най-добре да се избегне, тъй като старо-черковнославянският не е идентичен с българския от това време.) “ Въпреки че от това същото време освен български глаголически източници (между
които „Зографското Евангелие“ -10 век., „Марииното -10-11 век, Асеманиевото“ -11 век) други не са известни на науката, това не пречи на
западноевропейската „ емпирично-прагматична “ школа да пледира, че българският език от времето на Златния век не съществува като
културен феномен. Щастливото и основателно заключение на г-н Cm. Станилов, че„смевъвели по-голямата част от славяните и всички власи в
лоното на християнството…“ е добило фарсов облик в „ емпиричната концептуалност “ на западния учен: „ Черковнославянският език намира
по-благоприятна почва в Сърбия (сръбски черковнославянски) и в България (този вариант обикновено се нарича среднобългарски). Мястото,
където обаче той намира най-голяма популярност, става, разбира се, Русия, където той е съхранен, за да стане основа на съвременния
литературен език.“ Не съм сигурен, г-н Cm. Станилов, че „световната и европейската медиевистика“ при създаването на този модел е „чела и
цитирала“ посочените от вас български историци, по-скоро тя е чела и цитирала славянски източници, независимо дали ще ги определите като
„великоруски“, „полски“, „чешки“ или „сръбски“. Не знам кой е по-отговорен за този уродлив модел – интелектуалният мързел на
представителите на „емпирично-прагматичната“ школа или наглостта на „братската“ ни (доскоро) славянска школа.
Тук е невъзможно да се разгледа сравнително фонетиката и граматиката на славянските езици, за да се види колко различни са те от тези на
българския език. Ако г-н Cm. Станилов не може да прочете изследванията на Пламен Цветков по този въпрос (сп. „Ави-Тохол“, брой 2) поради
това, че той публикува в „сините издания“, той може да се запознае е тези на Петър Добрев по същата проблематика и най-вече с неговата
книга „Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи“, която съдържа над 1000 думи от български, т.с. неславянски произход.
Г-н Cm. Станилов, в един журналистически опит вие правите преценка на „подготовката да бъде учен“ на автор, като се позовавате на негов…
журналистически опит. Такъв подход не прави чест на никаква „концептуалност“. Освен посочените в кавички празни щампи сте изпълнили
съчинението си още с „емпирични, прагматични, фундаментални, етнолингвистични, духовни субстанции, хуманитаристики“ и какви ли не още
по лишени от конкретно съдържание формули. Забравили сте обаче една основна формула, която главно определя „подготовката“ на един учен –
„знание и добросъвестност“. В интерес на „знанието“ би било недопустимо да оставим такава лаическа концепция като предложеното от вас
означаване на индоевропейските езици, като „славяно- балто-германска“ група. Индоевропейското езиково семейство включва девет принципни
клона, систематизирани в две групи (кентум и сатем) и това семейство освен като индогерманско, няма друго име в науката. В същото това
семейство, санскрит, езикът наведическите арийци (Индия, Азия), е най-старият запазен език и неговото откритие за науката в 1786 г. от Сър
Уилям Джонс е откровение и демаркационна линия за европейската лингвистика, която чрез него осъзна корените на своята цивилизация. Точно
това е смисълът, който и българинът би оценил за своята идентификация.
В интересна „добросъвестността“, г-н Cm. Станилов, нека се изясним. Ние не сме си поставили за задача да убеждаваме вас в нещо, което знаем,
че няма да приемете, нито да ви „спасяваме от самите „Вас“. Нас не ни интересува мнението ви, „че днес няма народ славяни“, нито ни
интересуват великорусите, нито някакъв „полъх на руските идеи на великоруското уникално евразийство“. Известно ни е, че „ панславизмът“ е
„дериват на славизма“ (какъв друг дериват може да бъде), както и че е „културно явление „, използвано от империята на източните славяни
(Русия- б.м.) за стратегическите цели“. Опитайте се да вникнете в реалността, че все още има българи, които се интересуват не от проблемите
на славяните (тях може да ги няма вече, но проблемите им останаха), а от историческата наследственост на българите.
Предлагаме на вниманието на българската научна общественост един изключителен труд на
несправедливо забравения български учен с енциклопедичен поглед върху света. За пръв и единствен
път той е публикуван в „Известия на Българската Орда“ през 1941 г. по изрична заповед на
наместника на дружеството Димитър Съсълов.
„В тази книжка на Известията на Българската Орда е напечатана работата на г. Тачо Танев за
елбетицата. Г-н Тачо Танев не е член на Ордата и неговата работа се напечата като изключение по
изричната заповед на Наместника, дадена още през януари тази година, тъй като работата на г. Тачо
Танев е от значение за опазването на неоценимото духовно и нравствено наследство, оставено ни през
хилядолетията от нашите прадеди.
